Как да се науча да приемам ближния без осъждане?

              Докато живеем, си задаваме безброй въпроси. Понякога цял живот търсим отговора на някои от тях, а друг път си отиваме от живота без ясен отговор на въпроса, който не ни е давал мира. Защо ме има на този свят? Какъв е смисълът на живота? Защо
се ядосвам за щяло и нещяло? И още и още,безброй въпроси...
           Как да се науча да приемам ближния, без осъждане? Възможно ли е това?
Да приемем, че живеем в една хармонична среда. Коя среда е хармонична?
- Това е среда, в която не съществуват противоречия. Какво показва животът на физическото ниво? Тук явните противоречия присъстват, като характеристика на това измерение. В резултат - всякакви стълкновения. От гледна точка на философските науки, това е нормално, тъй като борбата на противоположностите дава като резултат
събития, които забързват или забавят прогреса. Тъй като науката не е нещо застинало, учените правят своите изводи в процеса на изменящите се и променящите се обстоятелства, касаещи това, което те проучват.
Ако живеем в хармонична среда, събитията ще следват своя ход и чувството, което ще изпълва душата ни е любов и благодарност. В средата, в която съществува борбата на противоположностите, нима не се изпитва любов и благодарност? Разбира се, че се изпитва и любов и благодарност, но и омраза и неблагодарност. До тук, това на всеки е известно.Известно е още, че човешките същества живеят в общества. С други думи, имаме ближни. Трябва ли да ги обичаме? Защо? Та, едни са добри, други лоши или пък едни са ни познати, дори е възможно да ги чувстваме близки, а други непознати, дори за нас - чужди и далечни. В Светото писание е казано:" Обичай ближния, като себе си!"
До тук добре, но лесно ли е да обичаш? Възможно ли е до обичаш някой, който смяташ, че няма нищо общо с теб? Така ли е това? Отново въпроси...
Защо говорим за обичане, а не за приемане?
И така: Как да се науча да приемам ближния, без осъждане?
      Ще дръпнем малко "завесата".  Всяко човешко същество представлява енергия, която изпълва човешката "форма". Ако кажем, че човешкото същество е сгъстена Светлина, пак е вярно. От една страна Божествената субстанция изпълва формата /тялото/, от друга страна - Светлинното тяло прониква физическото тяло.
Какво излиза? - Че човешката същност е проявление на Висшата същност, която изпълва Вселената. Висшата същност, която наричаме Бог  се изявява, чрез човешката същност.  Така погледнато, човешките същности са единосъщни.
Стигнахме до въпроса за приемането. Какво означава да приемеш? Да решим, че това означава, да допуснеш до себе си. Но допускаме до себе си, това от което имаме нужда! Имаме ли нужда от ближния? Някои ще кажат - да, други - не. Тъй като в световен план всичко се подчинява на закономерности, взаимоотношенията, в които влизат човешките същности благоприятстват процесите на възрастване на съзнанието. В резултат на опита, душите осъзнават, че животът на физическото ниво е дар, който  дава шанс за придобиване. Докато живее, човек изпитва какво ли не, попада под влиянието на силите, които си противостоят -добро и зло.
Ако получавам добро от ближния си, аз го приемам и обичам, ако получавам зло, аз не го приемам и го осъждам. Ха, сега! Уж сме единосъщни, а едни ближни ни предлагат добро, а други зло. Ето ти - противоречие. По-горе обяснихме, че човешките същности попадат под влиянието на силите, които си противостоят. Какво излиза?
Че ближния ни, е направил своя избор осъзнато или е манипулиран от сила, за която не си дава сметка. От друга страна животът е училище и човешките същности имат различно ниво на осъзнатост. От една страна, всички носим Любовта в сърцето си и можем да изпитваме най-възвишени чувства, а от друга страна, не всеки дава път на тази Любов да се прояви. До тук констатирахме фактите. Но, как да се научим, да приемаме ближния без осъждане? Нима осъждаме малкото дете, когато е немощно,
когато се цапа, подмокря или нааква? - Обичаме го, тоест приемаме го и му отдаваме грижите, от които има нужда, тоест Любовта си, която му помага да расте и се променя, да осъзнава едно или друго, да се учи.  Да осъждаме ближния си, означава, че не разбираме, че той възраства /осъзнава/ с различно темпо от нашето или с други думи, той трябва да премине през опитностите, в резултат на които, ние сме придобили своето знание.
    Щом сме на физическото ниво, ние сме дошли да се учим. Трябва ли да ни осъждат, за това, че не можем да решим задачите за големите класове, ако сме едва в първите класове? Едно е , да разбираш, че така е устроен светът на физическото измерение, друго е, да не се обиждаш или да не изпиташ гняв при явна несправедливост или от причинената болка или загуба при среща със злото. Тъй като, Бог ни е дал правото на свободния избор и разбирането, че трябва да простим "залитането", то цял живот ще се учим да приемаме ближния без осъждане, така, както искаме да приемат нас и нашите прояви без осъждане. В крайна сметка, "осъждаме" се сами, по силата на закона: "Кой, каквото прави, за себе си го прави.", тоест създаваш причина и носиш последствия. Така се учим и от своите грешки и залитания. Когато си мислим, че сме на правия път, дори тогава можем да се спънем. Ако решим да дадем път на Любовта да се проявява, ще почувстваме ближния, като брат и няма да имаме нуждата да го осъждаме, защото ще разбираме, че той и ние от Отца изхождаме и по различно време "прохождаме".
Да приемем ближния без осъждане, означава още, че пазим мира в душата си, който или каквото и да ни застане на пътя. Това не означава безучасност или безразличие, а разбиране, че само Любовта е тази, която събира и примирява.
Когато ближният ти е попаднал под влияние на тъмнината, само твоята Светлина ще му припомни, каква е неговата същност и Любовта ти ще докосне сърцето му, жадно за Любов. Пред силата на Светлината отстъпва всяка тъмнина.
Бог знае, че докато се учим, може да грешим, но той ни е дал време да се осъзнаваме и да изправяме грешките си. Така малкото дете, като пипне печката, в която има огън , разбира, че пари, че може да се изгори и това боли. Така и порасналия човек, докато живее, разбира, какво е добро и зло, кое му носи радост и кое болка.
Когато разбираме, че е прекрасно да си жив, да чувстваш мира в душата си и Радостта от живота, ние се стремим към това състояние. Да простиш на човека, който все още не разбира, къде се намира, е начин да разбираш живота. Да приемеш ближния, такъв какъвто е и неговите избори, тоест изяви навън, означава, че разбираш, че всяка душа върви по своя път, че има Божи план за нея и че в този план влиза срещата ти с нея, за да проявиш Любовта и да осветиш пътя ѝ. Когато осъждаш, "залиташ", излизаш от правия път , загубваш мира си, радостта си и на тяхно място идва нещо, което не искаш, от което губиш стимула за живот.
Как да се научиш да приемаш ближния си без осъждане? - Като се стремиш, да не изневеряваш на същността си, която е Любов, а тя е всеопрощаваща. Бог дава шанс на излезлия от правия път, да се върне пак там, където е Любовта, Мира, Радостта и Веселието. Това се случва чрез любяща душа, която има силата да прощава.
   И така, пей, вместо да плачеш, смей се, вместо да тъжиш, радвай се, че те има и че си струва да си жив, вярвай, че Бог е промислил и че всичко се обръща на добро.
А, докато живееш, стремежът ти към хармония на всички нива, ще връща Радостта.
Не изменяй на същността си, която е Любов и както Слънцето разтопява снега, така и Любовта ти, ще помете врага.
Силата на Любовта събужда заспалите души и разпалва Светлини. Тогава не осъждаш, а събуждаш.
Запомни: Всички души, са от едно място дошли. Каквото и на физическото ниво да се случва е като игра, като театро, като забавление и си има своето значение. А Бог като велик режисьор добре е промислил , та играта наречена живот, да даде своя плод.
   А сега ще ти река:  Възлюби всяка душа и ще изпиташ Радостта!